"Апатията, вляла се във вените на хората ме обгръща. Изтръпвам. Усещам хлад. Чувствам се сив. Губя се. Лабиринт без изход е джунглата. Сив е градът, сиви са и лицата на хората. Сиви и безлични. Вече трудно ги различавам един от друг. Морални ценности срещам по пътя си рядко. Започвам да ги мисля за изчезващ вид. С всеки изминал ден все по - трудно се движа. Забавям крачките си. Не намирам ръка, за която да се хвана, нито пък рамо, на което да поплача. С всеки изминал ден се променям. Видоизменям се. Част от мен умира под натиска на обувката, опряна небрежно на гърдите ми. Трудно понасям товара. Скоро, може би, ще склоня глава и ще се пречупя. С всяка изминала минута се научавам да пазя удобно разстояние между мен и хората, защото малко неща си струват риска. Започвам да мечтая все по- рядко. Мечтите са само за глупаци, чувал съм. Намирам сигурност в рутината. Липсата на риск започва да ми се нрави. За момент си бях помислил, че съм изгубил разсъдъка си с тези пътувания по работа, напоследък. Добре, че беше само временно. Вече е късно. Утре ме чака работа във фабриката"
В този ден последният Дон Кихот загаси лампата и затвори очите си завинаги. Често след това нещо,останало в бездушното вече тяло, напомняше за съществуването му. От време на време някаква странна течност капеше от очите на тялото, но то отказваше да отиде на лекар, защото не го смяташе за важно. Скоро след това тялото научи за нов тип кошчета, които биха му помогнали да се отърве от това ненужно безпокойство. Те бяха наречени " кошчета за душевни отпадъци" и се използваха по същия начин като кошчетата за разделно събиране на отпадъци по улиците, но в първите можеш да изхвърлиш чувствата и грижите си. Веднага ги изпробва.
